На Етрополския манастир бях идвал преди няколко години. Знаех, че има и пътека, но не я бях минавал. При сегашното ми идване се надявах да премина по част от нея, ако не цялата. Но както винаги или съм с деца или с баби и дядовци и отново не ми се получи замисъла.
Викам си – хайде още малко нагоре, да не се преуморят мойте хора, та накря бях спрял почти под манастира. Тук е мястото да направя едно предупреждение за тази пътека. Четох в нета, колко хубава била и т.н., но има едно място (където спрях колата по случайност), където пътеката излиза почти на шосето и тръгва успоредно на него. Та точно там е супер зле. Буквално е козя пътека, перилата и оградите са паднали или счупени и едно спъване или разсейване може да доведе до падане по стръмня склон. Стигнете ли това място – излезте на пътя, риска не си заслужава.
Манастира е ясен, водопада също. На връщане пуснах децата да слизат с баба и дядо по шосето, че майка ми се страсна от споменатия по-горе участък. Шосето криволичи приятно през гората. Много е приятно дори там. Коли минават от време на време, но не са много. Аз се спуснах с колата до началото на пътеката с цел да ги пресрещна, но тръгнах по пътеката, а не по шосето.
Самата пътека в началото е много приятна – има дори беседки и шезлонги, малко занемарени вече. Тук-там имаше мостчена и указателни табели. Предполагам за час бих стигнал до манастира, но трябваше да гледам да не се размина с мойте хора, което все пак стана де 🙂 Накрая се събрахме, бе станало време за обяд и всички бяха гладни. След неуспешен опит да ядем нещо в Етроположе тръгнахме към Правец и седнахме в едно крайпътно кръчме при отбивката за Правешкия манастир. Не е лъскаво, но храната е добра и има достатаъчно голям избор, че дори и мойте злоядковци да намерят какво да ядат.
При повече време можеше да се отбием и до Правешкия манастир, но явно ще е друг път.