За втория ни ден в района решихме да посетим село Крушка с четирите му водопада и ако успеем да стигнем до пещерата Утробата, който трябвало да се намира през 1-2 дерета от селото. Разбира се това с уговорката да не поставяме на изпитание желанието на Монката за планинска разходка.
За тази пътека бях чел в сайта на едни хора и рекохме да отидем и ние.
Тук е момента за едно лирично отклонение относно чудните Източни Родопи. Ако можем да говорим за другата България мисля, че това е мястото. Малки забутани селца забравени от Бога, пътища, добре асфалтирани, колкото да мине една кола по тях, чешми с чуждестранни надписи (предполагам турски) и баби-нинжи… Един-два пъти се наканих да питам за посоката и с ужас установих, че бабите изобщо не разбират и/или говорят български… В Черна Гора се оправях по-добре, като всеки си говореше на роден език… Общо взето ако там ви се наложи да питате за посока търсете мъже. Почувствах се малко странно. Хем си бях у дома – в родината си, хем не говореха моя език, а се опасявам, че и английския нямаше да ми помогне… Но поне тези с които се разбирах бяха усмихнат и любезни. Значи все пак си бях у дома.
Един от водачите ни към селото беше симпатичен старец, който бе поел на някъде, оказа се в нашата посока. Дядото бъбреше весело нещо на турско-български и до като го попитахме за посоката се настани в колата 🙂 Незнайно защо ми напомни за държанието на Йода при срещата си с Люк от еп.4 на Междузвездни войни. Криво ляво разбрахме, че ни сочи едни къщи в далечината. Оставихме го на край някакви хора по пътя, а ние продължихме.
Стигнахме безпроблемно до село Крушка. Този път гпс-а водеше вярно. Питането ми за посоката бе просто за сверка. Влязохме в селото минахме 4 къщи и селото свърши… Върнахме се и на площада между четирите къщи видяхме маркировка за пътеката, която търсехме. За мое съжаление я нямаше на гарминската ми карта, но тя бе стара. Бе възможно да я има на новите карти – все пак на новите има пътеките и вело-маршрутите в Мездра 🙂
Все пак по някое време се сетих да пусна гпс-а да записва следа и боцнах една или две точки по пътя. Файла може да се свали от тук.
Със спирането на колата с лай ни посрещна рунтав пес. Слава Богу се оказа разбран и след една баничка подадена от Монката вече ни гледаше по дружелюбно. В началото Ира не мислеше така, но след като се оказа, че Шаро няма да се махне се наложи да се престраши и да излезе от колата. Шаро се присъедини към групата ни по пътеката 🙂
Попитахме едни хорица за пътеката, пак за потвърждение – маркировка имаше, и след като казаха, че това е пътя, вече четирима поехме по камънака.
Ех тези Източни Родопи – земя изгорена от слънцето. Така я бях запомнил още от практиките в университета. Жега, мор и почти лунен пейзаж. Пътеката тръгваше от селото и вървеше по едни напечени камънаци. Змии не видяхме, но беше неприятно, на 1-2 места пътеката се стесни преминавайки през малки сипеи. Една невнимателна крачка и можеше да се озовеш в дерето на поне 20 метра по-надолу. Не харесвам такива пътеки.
След 30-тина минути се добрахме до дерето с реката. Два малки потока се съединяваха в общ във форма подобна на емблемата на Мерцедес.
В сайта, който бях чел не пишеше в каква посока са водопадите нито координатите им. Като се има предвид, че и Монката бе с нас, решихме да се придържаме към пътеката (бяла и червена маркировка) без да експериментираме. Шаро водеше, ние следвахме.
Оказа се, че района е пълен с костенурки 🙂 Попаднахме на много 🙂 малки, големи, жълтеникави и зелени.
Продължихме по маркировката и навлязохме в борова гора, където поне имаше сянка и не бе супер стръмно. Тук пътеката се раздвой и ние решихме да идем наляво – към едно от деретата на реката. По пътеката и тук се минаваше през един неприятен сипей, но за наше удоволствие попаднахме на единия водопад. По-скоро водоскок, защото не бе много голям, нито висок. Както и да е, по-добре от нищо. Направих няколко снимки и поехме в другата посока. Тук някъде попаднахме и на една чешма. Струята на водата бе много слаба, но ставаше да се измиеш лицето и да допълниш шишето с водата.
Малко след чешмата пътеката пак поемаше в ляво и дясно. Маркировката продължаваше надясно и ние я последваме. Вървяхме около час из гората. Пътеката бе сравнително равна. Но започна да става доста обрасла и в един момент ни писана да ни дерат шубраците и се върнахме. Хванахме по лявата пътека над чешмата. Тя продължаваше незнайно на къде, за това след 10-15 мин по нея тръгнахме обратно. Други водопади не видяхме, но на много места имаше перспектива за такива, от временни потоци спускащи по склона. За това шеговито нарекохме пътеката „Пътеката на евентуалните 100 водопада“.
На връщане в мен остана съмнение за спускаща се вода по по-непълноводния приток на реката. Шаро пое на там по едно време, но останалите тръгнаха да катерят баира към селото и аз се отказах да проверя какво има по това дере. Чух шумолене на вода, когато вече бяхме над дерето, но нямах видимост да видя какво има отдолу.
Така приключи разходката – много жега, много пот, малко водопад.
Може би трябваше да сме по-упорити но при температури над 30 градуса бе малко трудно.
Нека ако някои иде там и види нещо повече да боцне някоя точка, за да се знае кое къде е.