Идеята да се иде на Боров камък се въртеше в главата ми от като разбрах, че край Враца има повече от един водопад. Единственото, което ме спираше бе, че най-вероятно там нямаше да има вода. Поне преди пролетното снеготопене.
Но след като Пацо започна да говори за тая местност си рекох, че разходката е по-важна, пък и винаги може да идем и пролетта там.
Обадих за разходката на Марчо и той реши да се присъедини към мен и Пацо.
Тук май е добре да спомена къде започва тази пътека, защото в по пътя до началото й не видях нито една табела. Значи отивате в Згориград и карате само направо, през площада пак направо, самия площад ще ви остане от дясната страна. Като излезете от Згориград продължавате. Ще стигнете до мост и десен завой, после остър ляв завой, веднага след него отново десен. И там от лявата страна на завоя ще видите табелка за пътеката. След пътеката поемате по един земен път, който в последствие се превръща в пътека. На едно място ми се стори, че тя се раздвоява, но ориентир ни бе реката. Все пак пътеката е по нея и дори това в дясно да бе отклонение, вашата пътека е по реката. Като гледам от гугъл мапс координатите са 43.165737, 23.503677.
И така сутринта в неделя заехме позиция в началото на пътеката. Ако не се лъжа до Боров камък му даваха 3-4 часа отиване и връщане. За мераклиите имаше вариант да продължат до х.Пършевица, което щеше да отнеме още толкова време.
Тръгнахме по пътечката. В началото не бе нищо особено – поредния карстов, есенен пейзаж. Веселбата дойде, когато установихме, че черешката на тортата на тази пътека са множеството мостчета по протежението й. Още по-весело стана, когато видяхме, че мостчетата не се ограничават само по хоризонтала, но вървят нагоре и надолу!
Веселбата бе пълна. На няколко места имахме леки съмнения и притеснения относно здравината на стълбичките, катерещи се по канарите, но до инциденти не се стигна. Все пак ако сте над 80 кг си имайте едно на ум.
Стената на Боров камък е внушителна, разбира се вода нямаше. Имаше една пейка (има я на снимките), чието местоположение ни навяваше съмнения, че стигането до нея, когато има вода е съпроводено с минаване под водопада.
Ако сте решили да идвате само до тук не пропускайте да се изкачите над самия водопад – гледката е чудесна – има я на последната снимка.
Забравих да спомена, че когато ходихме там – октомври месец, не видяхме слънце чак до мястото над водопада. Чак там успяхме да подсушим потните тениски. Също така нямаше от къде да се налее вода за пиене и пиехме, каквото си носехме.
Та това е – хубаво е и без вода, но съм сигурен, че с вода ще е много по-интересно!